Всяка столица има голям център, множество забележителности, главна улица с ресторанти, кафенета и бутици. Всяка ли казах? Всъщност не. Манагуа например няма нито едно от тези неща, но е столица на Никарагуа.

Наричат я “възкръсналият град”, защото успява да преживее едно тежко земетресение през 1931 г., второ през 1972 г., бомбардировките през 1979 г. и унищожителния ураган Мич през 1998 г. Столицата на Никарагуа няколко пъти е сривана до основи, но успява да се надигне отново от развалините.

В миналото е наричана “перлата на испанските колонии”, а днес прилича повече на село, отколкото на град. Това е единствената столица в света, която няма център. Той е разрушен от второто голямо земетресение и до ден-днешен не е възстановен.

Впечатляващи са адресите или по-точно липсата на такива. Улиците нямат имена, а хората използват общоизвестни места като отправна точка и всеки адрес е описание като: на десет крачки от фабриката за въжета, през две улици от къщата с дървото, на две преки от там, където намушкаха с нож Хосе Лопес. И тези адреси са записани във всички официални документи.

От последния може да си направите извода, че нивото на престъпността в града е доста високо. Най-опасният квартал в столицата носи останалото още от времето на сандинизма име “Георги Димитров”. Повечето никарагуанци не знаят кой е той, но само споменаването на това име ги кара да настръхват, защото в този квартал се случва какво ли не. За да се предпазват в този толкова престъпен град, повечето никарагуанци се разхождат с пушки или пистолети по улиците. Тук да ходиш по улиците с оръжие е като да носиш дамска чанта. Освен това една от най-практикуваните професии е да си пазач. Всяка къща си има поне по един и той стои на пост непрекъснато с пушка в ръце. Казвам поне по един, защото в богатите имения може да има и по трима само на входа.

И понеже Манагуа не е типичната столица, хубавите сгради се намират само в крайните квартали. Там е единственото място, където може да видите чисти улици, просторни къщи с обширни дворове и високи палми.

Неизменна част от покъщнината и на бедните, и на богатите са хамакът и люлеещият се стол. Ще видите люлеещ се стол в двора на богатото имение и пред схлупена колиба с покрив от бамбук. Всъщност дори и да нямат пари за къща, никарагуанците си купуват поне люлеещ се стол и го поставят под някоя палма. И това вече е семейно гнездо.Никарагуанците по принцип са големи националисти и за да го покажат, поставят на къщите и колите си знамето на страната. Те не пропускат възможност да оплюят Съединените щати, а в същото време се възползват максимално от всяка помощ от САЩ. Например всички автобуси за градски транспорт в столицата всъщност са стари американски училищни автобуси. Но никарагуанците не го знаят, защото не могат да разберат какво означава “school bus”, изписано по жълтите автобуси. Те дотолкова са скарани с английския, че не могат да разберат какво означава дори “stop”. Може би заради това на всички знаци “стоп” пише “alto” (същото на испански). Всъщност пътните знаци са истинска забележителност. Те представляват бели квадратни пана, на които в малък кръг е изрисуван стандартният знак, но отдолу е написано обяснението му на испански: “не изпреварвай” “максимална скорост 30 км/час” и т. н.

Въпреки това уличното движението е безумие. В столицата има не повече от четири пешеходни пътеки и всеки пресича, където си иска. Преди време построиха надлез, но столичаните почти не го ползват, защото ги мързи да изкачват стъпалата. Освен това повече коли в столицата са камионетки, в които много често се вози цялата рода, та дори и някой от съседите. Част от пътниците са се събрали вътре, а останалите са се накачулили отзад.

Една от другите забележителности на Манагуа са пазарите. Те са навсякъде. Дори кръстовищата са се превърнали в малък пазар. На всеки светофар шофьорите са нападнати от поне десетина продавачи - един предлага вода, друг нещо за ядене, трети аксесоари за кола, някой мие стъклата, друг проси.

Най-известният пазар в града е ориенталският. Не се заблуждавайте от името му, там не продават само неща от Ориента, а всичко отвсякъде. И когато казвам всичко, не преувеличавам. Пазарът представлява десетки сергии и лабиринтите му се вият над 20 км. Там може да намерите, каквото си пожелаете, а ако случайно това, което търсите, го няма - ще ви го доставят за няколко дни, каквото и да е то - маркови дрехи, екзотични животни или кола. Ако познавате тайните пътища, които ще ви отведат до подходящите търговци, може да си купите оригинален “Харли Дейвидсън” за десетки пъти по-ниска от обичайната цена. Друго, което впечатлява в Манагуа, са множеството деца, които работят. Тригодишните просят, петгодишните мият стъкла по светофарите, осемгодишните - вестници, а десетгодишните вече въртят собствен бизнес.