“Ние безпокоим живота с грижата за

смъртта, а смъртта – с грижата за

живота. Едното ни отегчава, другото

ни ужасява.”

Монтен, “Опити”

„Самоубийството е най-отвратителният

грях, детето ми, единственият, за който не

можеш да съжалиш, защото в самоубий-

ството смъртта и злодеянието се обединя-

ват.”

Шилер, „Коварство и любов”

За Родриго на Шекспир („Отело”) няма съмнение: “Нелепост е да живееш, когато животът се е превърнал в страдание – разумно е да умреш, когато смъртта е избавление.” Наистина ли е така? Който иска, нека вярва. За мен самоубийството си остава най-екстремната форма на деструктивност. Чрез една смесица – колкото еклектична, толкова и симбиотична – от литература и психоанализа, от теология, философия и биографичен опит ще се опитам да разкрия защо. (Тук е мястото да направя едно съществено уточнение: В настоящото четиво става дума не за психоанализа в академичния, в строго научния смисъл, не в смисъла на родоначалника Фройд и на неговите многобройни последователи и опоненти – за подобна цел аз нямам нито специализираната подготовка, нито ресурсите. Под психоанализа в случая аз разбирам по-скоро опит на базата на всичко, което съм прочел и изживял в разноликия си и разпилян между световете живот, да разгадая психологическата ситуация на самоубиеца, интимните мотиви на суицидния импулс. Който познава дори само на популярно равнище материята, ще долови съществената разлика между психоанализата като специализирано клинично понятие и личния ми опит на човек и писател за психологически анализ.) Размислите, които ще споделя, не са нищо повече от мой собствен поглед върху темата. А ги споделям, само защото в немалкия си вече живот и аз неведнъж съм бил в ролята на Родриго. Ако мога да възпра един-единствен анонимен читател да влезе в тази роля, или, веднъж влязъл с помощта на Родриго, да излезе с моя помощ от нея, ако мога дори само да позабавя с някоя-друга дума последната му крачка от този към онзи свят, значи усилията ми не са отишли напусто.

Времената са христови, а темата – библейска. Нелекия сюжет ще започна с личен спомен: Единствената вечна жена в живота ми е главен лекар на една модерна психиатрична клиника в Германия. Много от нейните шизоидни и депресивни пациенти бяха потенциални самоубийци, някои се самоубиха, понякога техните драми бяха така разтърсващи, че не се побираха в професионалното ежедневие на съпругата ми, вълнуваха я ден и нощ и личният ни живот неусетно стана арена на това вълнение. Тогава осъзнах, че психиатрията и литературата имат нещо общо: и двете са човекознание. Задълбавайки постепенно в темата, все по-често се питах дали литературата не е поболяла повече човешки души, отколкото психиатрията е излекувала. Така или иначе предмет на литературните ми опити да разгадая човека и света стана и самоубийството. В това няма нищо учудващо: Сьорен Киркегор уверява, че не познава човек, който поне веднъж в живота си да не се е конфронтирал емоционално и рационално с проблема за самоубийството. Не познавам и аз. Ако проблемът е литературен и философски (а погледнато глобално, това е едно и също – срещат се и велики философи с ужасна езикова стилистика, велики литератори обаче, които да не са и мащабни философи, няма), то е не защото литература и философия са го формулирали и насочили към човека, а обратното: те са го извели от битието, синтезирали са го от съдбите на всички нас. В „Абсурдът и самоубийството” на Камю, който неслучайно е колкото философ, толкова и литератор, четем: „Има един-единствен действително сериозен философски проблем – самоубийството. Да преценим дали си струва или не да бъде живян животът, означава да отговорим на основния въпрос на философията.” Тъкмо тази преценка ще се опитам да направя. Ще я направя като жив, като избрал живота автор, а това обстоятелство вече маркира отношението ми към темата. Въпреки неговата предопределеност, място за размисъл има.

Дори да решим, че самоубийството е поражение, пътят към самоубийството е битка – колкото невидима (понякога и за воюващия), толкова и ожесточена. Става дума за двубой, в който абсурдността на живота се изправя срещу абсурдността на смъртта. Съзнавайки несъмнената абсурдност на живота, считам, че той все пак е по-малко абсурден от смъртта – тъкмо затова продължавам, въпреки всички резерви, да го живея. На фона на цялото му нищожество животът съдържа едно уникално предимство: той е озарен (или поне може да бъде озарен) от любовта. За разлика от смъртта. Едва ли ще откриете под слънцето човек, който никого да не обича и който от никого да не е обичан. А всяка любов, която изхожда от теб е достатъчно основание за живот – както и всяка, любов, която е адресирана до теб. А едното от двете не само се случва – обикновено то придружава всеки миг от биографията ни: от люлката до гроба.

В цивилизованите страни съотношението между жертвите на естествената и на пожеланата смърт е общо взето константно – независимо че не остава неповлияно от актуалната социалнополитическа картина, това съотношение не е нейна непосредствена проекция. И тъй като по правило броят на неуспешните опити за самоубийство е далеч по-голям от броя на успешните, аз много се учудих на обстоятелството, че в редица модерни държави всички самоубийци, които медицината е успяла да спаси, да изтръгне от лапите на смъртта, подлежат на психиатричен преглед. Казано на простонароден език, на всички тях се гледа малко или много като на луди. Такива ли са всъщност? Ами ако човек при трезв разум, в хладнокръвна равносметка реши, че за него смъртта е по-смислена и по-привлекателна от живота, подобаваща, предпочетена алтернатива на битието? На подобни аргументи съвременната медицина не вярва, за психоанализата няма съмнение, че човек, който посяга на себе си, съзнателно тръгва срещу най-силния, срещу най-виталния си инстинкт – инстинктът за самосъхранение. А това е достатъчно основание за медицината да счита такъв човек за пациент – в една или друга степен и форма психопат. За разочарование на всички онези, които наивно вярват, че самоубийците са най-сърцатите хора, че е необходима много сила на характера, много смелост, воля и мъжество, за да се самолиши човек от бит и битие, за да се раздели доброволно и съзнателно с най-скъпото, което притежава. Подобно идеализиране, подобно героизиране на самоубийството не е нищо повече от едно колкото популярно, толкова и несъстоятелно клише. (Което тръгва от античността, за да бъде възродено с нова сила от романтизма. Но за това – по-късно.) Наистина силният характер, наистина зрялата личност се себеизгражда – себеруши се само слабата. Крайна спирка на дългия или кратък (в зависимост от диагнозата) маршрут на себерушенето е самоубийството. По собствен избор напуска този свят само човек, който няма куража и доблестта да се изправи пред изпитанията на живота, да го брани с много усилия и рискове от посегателствата на смъртта, неуморно да го отстоява в ежедневни малки и големи битки. Така погледнато, самоубийството е малодушно предателство и спрямо делото Христово, и спрямо майката-природа, изправила ни с мъчителни усилия от четири на два крака, и спрямо най-близките ни и скъпи хора – доколкото те с нищо не са заслужили страданията, които им завещаваме чрез доброволната си смърт. Да си спестим всички тези морални упреци, има само един начин: да отчетем така често недовижданото обстоятелство, че самоубийството е по правило диагноза, заболяла, болна, а не здрава душевност. Тъй като не отчита, въпреки гения си, това обстоятелство, и Шопенхауер е на мнение, че самоубиецът цени живота не по-малко, а много повече от своите живеещи съчовеци. Тъкмо затова, за разлика от тях, той поставя пред живота по-високи изисквания, изисквания, които той, животът, е безпомощен да удовлетвори. Така погледнато, не самоубиецът предава живота – животът предава самоубиеца: решението за самоубийство е естествен продукт на съдбоносното разминаване между нискокачествения земен (а за атеиста Шопенхауер друг не съществува) живот и нарасналата критичност, високите, неизпълними субективни претенции на самоубиеца. Че човек може да пожелае смъртта не защото ненавижда живота, а защото му придава особена, изключителна стойност, предпочита го в друг, съвършен и недостъпен за земното ни несъвършенство вариант – това може да хрумне само на философ с афоричното до парадоксалност мислене на Шопенхауер.

Съвсем закономерно не така гледа на явлението християнската църква. За нея самоубийството е също човекоубийство – и нещо повече от това: убивайки себе си, човек убива и Бога в себе си, Божието начало, което е вложено в него още със зачатието. Животът е висша ценност, дар Божий и единствено и само Бог има правото да реши кога на кого да го даде и кога от кого да го отнеме. За християнската църква – и тук православни и католици са единодушни – самоубийството е грях, по-тежък дори от убийството: докато убиецът има възможността впоследствие да се разкае и покае, самоубиецът се е самолишил и от този шанс за преработване на греха. Непростим грях е самоубийството и за ислямското вероизповедание, според което себезащитата, защитата на собствения живот е висша ценност (тъкмо затова с показните си самоубийствени атентати, вършени декларативно в името на правата вяра, мюсюлманските фундаменталисти се превръщат фактически в живо отрицание на Аллаха); и за класическия будизъм, който гледа на самоубийството като на помрачаване на съзнанието и го приравнява по порочност към най-тежкия грях – убийство на духовния водач и учител. (Немалко от многобройните разновидности на будизма дори заплашват потенциалните самоубийци, че ще се преродят не в хора, а в животни.) Още преди зараждането на конвенционалните религии (тук изключвам будизма, доколкото той изобщо може да бъде считан за религия) в “За природата на нещата” Тит Лукреций Кар установи: “Животът никому не е даден в собственост, а само под аренда.” Аренда Божия, с която човек може да разполага не самоволно, а само в рамките на Божието.

Показателно със своята мнозначност е обстоятелството, че докато най-проспериращите общества държат рекорд по броя на самоубийствата, в екстремни ситуации, противно на очакванията, животът, жаждата за живот винаги побеждава. По време на масов глад, на смъртоносни епидемии, катастрофални природни бедствия или опустошителни войни за всеобщо учудване относителният дял на самоубийците рязко спада. В изтребителните нацистки и комунистически концлагери пък, където всеки миг е предсмъртен, опити за самоубийство практически няма. Анализът на този факт ще развенчае само една незначителна част от многото заблуди по темата. Не самоубийството – зачатието бележи пътя на човечеството през най-унищожителните, през най-гибелните изпитания и заплахи. Във всички критични ситуации, при всяко настъпление на смъртта раждаемостта в човешките общности неконтролируемо нараства – независимо от тяхната национална, расова, религиозна или политическа принадлежност. Така става при най-масовите епидемии, при най-смъртоносните войни, при най-човеконенавистническите режими, в кошмарните гета и концлагери на миналия век – колкото и санкционирани да са били контактите между двата пола в тях. И уроците на родната история подкрепят казаното: в първите години и десетилетия на турското нашествие, когато погромите и българоубийствата са били най-повсеместни, раждаемостта сред местното българско население рязко се покачва. Тези парадоксални на пръв поглед факти говорят едно: Животът, умножаването и нагнетяването на живота е отговорът, който природата дава на интервенцията на смъртта. Това правило е без изключение – то не предоставя алтернатива.

Популярното мнение, че животното е по-силно пристрастено към живота от човека, е невярно – вярно е обратното. Оцелял сред заснежената планинска пустош в неравен двубой с елементите, воювал дни и нощи наред беззащитен и сам със студа, глада и демона на собствената си резигнация и спасен като по чудо от свои приятели на границата между живота и смъртта, един катастрофирал в Андите пилот и герой на Екзюпери стига до извода, че онова, което той е изтърпял и понесъл с надеждата, със стръвта, с решимостта да оцелее, не би изтърпяло и понесло никое животно. Следователно дори за депресивния Екзюпери пристрастието към живота е присъщо (отново противно на очакванията) в много по-голяма степен на човека, отколкото на животинския свят. Иначе не би могло и да бъде – наред с животинския инстинкт при човека в защита на живота воюва и съзнателната воля. Воюва самоотвержено рамо до рамо с колективното подсъзнание (Юнг) във великата и извечна битка за съхраняване на вида. За животното тази битка е недостъпна – животинската йерархия остава под нейния уровен. Низшите животински видове бранят само себе си. Висшите бранят наред с това и непосредственото си поколение. Инстинктът за самосъхранение и на най-еволюиралото животно обаче не напуска границите на формацията, на стадото. Докато, подвластен на колективната си памет, воювайки за собствения си живот, човек защитава, брани от смъртта и унаследените духовни блага, отстоява, съзнавайки това или не, и постиженията на човешката култура, на онази безсмъртна цивилизация, която е собствената биография на безконечния процес на очовечаване, която е прибавила към изначалното ни хомо едно дискретно сапиенс. (Отчитайки заслугата на цивилизацията в очовечаването ни, аз съвсем не омаловажавам делото Божие – цивилизацията ни е цивилизация християнска, т. е. инспирирана и водена от Божия помисъл. Не само цивилизацията ни – дори еволюционната теория не противоречи според мен на този помисъл. Решаващият въпрос тук не гласи: Бог или Дарвин? Нестихващият от векове спор между креационисти и еволюционисти дали животът на Земята е възникнал чудотворно, в един-единствен миг по повеля Божия или е продукт на дълга и мъчителна еволюция, дали смайващото разнообразие на видовете е сътворено с един замах по феноменален начин от Твореца или е резултат от грешки, акумулирани в репликациите на НДК през епохи и ери, е жива схоластика, преливане от пустото в празното. Съществува и друга, далеч по-реалистична възможност: просто във всесилието и всевишието си Първосъздателя е избрал еволюцията като средство, като инструмент, като похват и тактика за осъществяването и усъвършенстването на Първосъзданието. Във всеки случай аз не виждам при цялото му безмерно величие какво би попречило на Твореца да го стори. Противоречието, в което тази теза влиза с библейската концепция за Сътворението като еднократен мигновен акт, е мнимо – библията е не историческа хроника на родоначалните събития, а нейна парабола.) Казано с други думи, докато животното воюва само за територията си, човек воюва и за историята си; докато животното воюва само за живите, човек воюва и за мъртвите; докато животното воюва само за физиологията си, човек воюва и за духовността си. Човекът има да брани повече съкровища – затова и неговата битка е по-ожесточена. За разлика от всички останали живи твари, при човека самоотбраната е и отбрана, защита не само на частното (индивида), а и на общото (вида), и на всеобщото дори – мирозданието. При което става дума не само (и дори не толкова) за рационално взето решение да се воюва, не само (и отново не толкова) за съзнателно водена битка, а преди всичко за игра, за взаимодействие и надпревара на инстинкти – надпревара на живот и смърт. А най-могъщата сила, която бушува в нас и извън нас, е силата на инстинкта – не на разума. Който е градивен само тогава и само дотолкова, когато и доколкото е в услуга на този всемогъщ инстинкт. Психолози, антрополози и антропософи (а напоследък към тях все по-определено се приобщава и модерната теология) са единодушни: еволюцията ни още не е приключила – тя е безконечна като Божието дело, ние я изживяваме, преизживяваме и доизживяваме и днес не по-малко интензивно и не по-малко ефективно, отколкото в родоначалните пещерни мигове. При което не само когато браним физическото си същество – и когато браним цивилизацията, културните, духовните си блага, правим го със силата преди всичко на доминиращия над всичко останало инстинкт – разумът е само негов подвластен, негов ортак, негов посредник, негов оръженосец в тази епична битка. Милиони са примерите, при които в критични, в гранични ситуации (и което е съществено – без да се замислят) хора, водени сякаш от някаква неведома висша, свръхестествена сила, са рискували, жертвали и пожертвали собствения си живот, за да спасят живота на ближния (често ближен не дори в битовия, в биографичния, а в библейския смисъл, сиреч чужд, непознат лично). Какво всъщност става в подобни ситуации с това непонятно човечество – да не би в лицето на онези донкихотовци и Александърматросовци, които цивилизацията почита като герои, природата да се себеопровергава? Не ликувайте без време, рационалисти и детерминисти: подобни себепредателства природата не прави – прави ги само цивилизацията, когато престане да и подражава и се опитва да я надхитри. (Нацизмът и комунизмът са илюстрация тъкмо на подобни себепредателства на цивилизацията, на нейни неосъзнати и съзнателни отклонения от изконното и предназначение на телохранител на живота в неговите частни и в неговите глобални измерения – и това е една друга гигантска тема, с която, като се повъзстановя от тази, ще се опитам да се преборя в един друг, в един предстоящ текст.) Силата, която ни кара да заложим собствения си живот за спасяването на чуждия, ние често окачествяваме като сляпа, но подобен предразсъдък илюстрира по-скоро собствената ни слепота. Показателно е обстоятелството, че тази сила е най-изявена у духовно най-порасналите, у най-еволюиралите нравствено, у най-цивилизованите личности. Спасяването, оцеляването на съчовека е също дело на собствения ни инстинкт за живот – погледнато стратегически (а природата гледа само стратегически), при човека животът на спасения е живот и на спасителя и обратното. И тази диалектическа взаимовръзка, тази непостижима за по-нисшите биологически формации реципрочност е ключова за целия генезис, тя е автентичното съдържание, същина и цел на очовечаването ни, тя трасира феноменалната граница между скотското и людското. Граница безусловна и отчетлива, която никакъв антропоморфизъм не е в състояние да разклати. Само повърхностно погледнато, само на пръв поглед изглежда, че жертвайки живота си за живота на ближния, ние надмогваме, потискаме, сподавяме, унищожаваме инстинкта си за себесъхранение в името на благородството, на морала, на религията, на цивилизацията, която, видите ли, в мига на саможертва надделява, побеждава майката-природа. Обратното, тъкмо обратното е вярно: оцеляването при човека (и само при човека!) значи, неминуемо значи оцеляване и на рода; оцеляването на рода съдържа в самата си органика оцеляването и на индивида. (Струва ми се, че тъкмо този смисъл е вложил Дюма-баща в девиза на тримата мускетари: „един за всички – всички за един!”, струва ми се също, че тъкмо затова мускетарите не само оцеляват през многото смъртни премеждия и авантюри, а и, умножавайки живота, в хода на разказа нарастват числено – от трима стават четирима.) И когато воюваме за собственото си физическо оцеляване, и когато преследваме, рискувайки живота си, някаква общочовешка кауза, направляват ни като невидими пълководци сигналите на един и същ първичен инстинкт, задвижен при това от една и съща екстремна ситуация – макар и да изглежда иначе. Така че в окаяните ни опити да разгадаем човешката същност няма по-опасна заблуда от заблудата, че през ерите и епохите на път от хомо към сапиенс цивилизацията стъпка по стъпка е изместила и заместила инстинкта с нови и по-съвършени механизми, ограничила е и продължава да ограничава неговата демонична власт над личността ни. Облагородена от цивилизоваността ни, тази власт престава да бъде демонична: днешният човек е по-жизнеспособен не защото има по-малко и по-закърнели инстинкти от историческия си предшественик, а защото чрез еволюцията, чието последно (засега последно) стъпало е цивилизацията ни, неговите инстинкти също са еволюирали, станали са по-приспособими, по-приложими към външната ситуация, по-витални, по-разностранни, по-боеспособни. С други думи инстинктите ни, и преди всичко водещият инстинкт за себесъхранение, са еволюирали заедно с цялата ни същност, благодарение преди всичко на тяхната нараснала сила и на тяхната нараснала адаптивност днес ние сме стигнали толкова далеч, изпреварвайки всички останали видове. (С казаното не омаловажавам ролята на цивилизацията в очовечаването ни. Бранейки новия човек от варварството на древния човек, Георг Лихтенберг отчита, че там, където днес казваме: „Извинете, може ли”, някога са удряли през лицето. Това несъмнено е така, разликата между цивилизоваността и нецивилизоваността е качествена, но всичко това е встрани от нашата тема – то засяга генезиса на инстинкта само индиректно. Пък и, позамислили се човек, победата на „Извинете, може ли” над удара през лицето е по-скоро победа на инстинкта за себесъхранение над генетичното варварство, а не обратното. Така че триумфът на инстинкта за самосъхранение не изключва, а включва, не бойкотира, а подхранва цивилизационния процес, не опровергава надмощието на културата над примитивизма, а се припокрива с това надмощие.)

В едно интервю по темата преди половин година ме запитаха как може да бъде обяснен парадоксът, че в условията на охолство и социална сигурност хората посягат много по-често на себе си, отколкото в критични, в рискови ситуации. Отговорих, че парадокс няма – парадоксът е привиден. Опасността, близостта на смъртта, денонощното физическо усещане за нея не само придава на живота особен чар – тази близост зарежда живота с нова енергия, прави човека по-устойчив, по-неуязвим за изпитанията. Перманентната смъртоносна заплаха перманентно пробужда и задвижва нови и нови животворни сили, изостря и ускорява пристрастеността към живота, рефлекса за оцеляване, за себесъхранение напук врагу, за себеутвърждаване въпреки надмощието на катастрофални външни обстоятелства. Аз съм жив свидетел как, будувал години наред под непосредствена смъртна угроза преди да го порази смъртоносният атентат на моста „Ватерлоо” над Темза, писателят Георги Марков живя най-ненаситно в предсмъртните си мигове. Неумолимото съседство, неотстъпното физическото съжителство на дебнещата в сянката му смърт изостряше у него сетивността към живота, задвижвайки най-могъщия инстинкт – инстинктът за себесъхранение. Този инстинкт е неунищожим – изпитанията само го закаляват. Той е единственото функциониращо в земни условия перпетуум-мобиле, той не е унищожен и у модерния човек. Само е приспан от изобилието на стоки и наслади, наркотизиран от измамните блаженства на консумативното общество. За да бъде пробуден и приведен в бойна готовност, свикан под знамената и мобилизиран в битката за живот при всяка нова опасност. Съмнение не може да има: в екстремни условия, под суровата сянка на смъртта, животът интуитивно активира всичките си скрити ресурси. За сметка на това в едно презадоволено, болно от пресищане общество същият скъпоценен живот може и да позагуби стойност. Западните общества са скучни общества – общества на постигнатите цели. В тях са обезпечени не само материалните блага – в тях са овеществени без остатък и всички онези човешки права и граждански свободи, за които векове, хилядолетия наред са воювали нашите предци. Всички коти – и най-недостъпните – са превзети от цивилизацията на път към демократичността и благосъстоянието, изкачени са всички стръмни стъпала към върха. И изведнъж, противно на епохалните очаквания, на този обетован връх се оказа неуютно – студено, пусто и самотно се оказа. А вече нямаше накъде – цели, достойни за преследване, не останаха. Най-сигурният начин да погубиш, да убиеш един социален идеал е не да го забраниш, а да го осъществиш. Забранявайки го, ти го правиш още по-чаровен, още по-витален, още по-идеалистичен. Осъществявайки го, ти го компрометираш; превръщайки го в реалност, го сваляш от пиедестала, отнемаш битието му на идеал. Без при това да има с какво да го заместиш – след величествените и заплатени с толкова кръв и сълзи обществени провали особено на миналия век социални идеали, способни да поведат след себе си цели общества и народи, не се изнамират току-така. Негодните граждански цели бяха докрай изстрадани, годните – осъществени докрай. Това патово състояние можем да окачествим като царство на резигнацията, като равновесие на безпътицата – всяка постигната цел закономерно поражда безцелие, безцелие, което демобилизира, подкопава волята за живот. А от нежелания живот до пожеланата смърт пътят е най-кратък.

Обстоятелството, че смъртоносните опасности не накърняват, а възраждат атрактивността на живота носи и едно друго, скрито послание, което е показателно със своята многозначност. Един от основоположниците на немския екзистенциализъм, Карл Ясперс, който неслучайно започва академичната си кариера като психолог, стига до извода, че делничното битие на всеки от нас не разкрива, а по-скоро прикрива вътрешната ни същност, че битът е маска, чието неосъзнато предназначение е да ни скрие и от другите, и от нас самите. (Цел на психотерапията е да надникне зад маската – такава е целта и на себеосъзнаването.) Масовият човек се себеразкрива такъв, какъвто наистина е, само в тъй наречените гранични ситуации, предизвикани, да речем, от смъртоносно заболяване, от тежка екзистенциална криза, от момент на върховно изпитание върху ничията земя между живота и неживота. Казано с други думи, само изправен пред лицето на смъртта, само в директна конфронтация с актуалната опасност за физическото си съществуване човек е такъв, какъвто е в действителност. От факта, че в тези гранични ситуации волята за живот винаги надделява, може да бъде изведен един фундаментален принцип в смисъла на коментираната тема: че най-дълбоката и неподправена вътрешна същност на човека е жизнеутвърждаваща, че животът е естествено присъщ, природно свойствен на човека, докато пристрастието към смъртта (собствена и чужда), самоубийственият афинитет и афинитетът към убийство (в смисъла на еволюцията едното е не само равностойно, а и равнозначно на другото) са културно замърсяване – те са привнесени отвън, от обстановката и нейните субективни интерпретации, от цивилизацията. (С казаното докосваме един стар, датиращ още от зараждането на психоанализата преди стотина години, но нерешен и до днес диспут: Дали подсъзнанието е, както считат папа Фройд и компания, депо на неведоми, гибелни, демонични сили, или, както считат редица негови именити опоненти, подсъзнанието е открай докрай първично, чисто, непорочно и ако в него все пак откриваме неблагородни примеси, като самоубийствения порив например, те са привнесени отвън, интернирани са от съзнанието, което, вместо да ги преработи подобаващо, предпочита да ги прогони и депонира в подсъзнанието. Но това е друга, макар и заслужаваща особено внимание, тема.)

Изключителен интерес проявява към проблема художествената литература. Материята е необятна – тук аз няма да я коментирам в детайл. (Едни от най-колоритните образи в световното литературно наследство са на самоубийци като Ана Каренина, Мартин Идън, Ема Бовари, Ромео, Жулиета, Офелия, Вертер, Кирилов на Достоевски, Ернани и Дона Сол на Юго, Сибил Уейн от „Дориан Грей”, пък в крайна сметка и самият Дориан Грей, Даниел на Андре Кайят и много, много други. Слагайки собственоръчно край на живота си, немалко автори повтарят участта на собствените си герои. Особено идеализирано – ритуализирано, героизирано и естетизирано – е самоубийството сред представителите на романтизма в литературата: както в творческите им търсения, така и в житейските им биографии. В светоусещането (колкото елитарно, толкова и некрофилно) на романтиците (и преди всичко на Китс и компания) идеалът е смъртта – животът е само нейна долнокачествена, нейна презряна и жалка проекция върху лицето на земята, стопроцентов сурогат. За пленените и обезсърчени от погубената античност романтици (и особено за поетите измежду тях) самоубийството е не обезсмисляне, а осмисляне на живота, негова висша цел, интелектуален акт, алтернатива, противодействие на несъвършенството на битието, личен, интимен отговор на примитивизма и вулгарността на земното, убежище от покварата на бита, съкровена изповед, на която са способни само техните възвишени души и чиито естетика и лиричност са недостъпни за простолюдието. Едно сравнително психологическо изследване в това поприще на самоубийството като художествена и като житейска ситуация е многообещаващо.) Само мимоходом ще спомена превърналите се междувременно в класика разногласия между Есенин и Маяковски за моралните доводи на живота и смъртта, за смисъла и безсмислието да се живее и да се умира по собствено решение. Двамата творци са съвременници, братя по перо, но антиподи като характери (антиподи, както ще видим, си остават те и в смъртта), блестящи поети и, което в споменатия контекст е от особено значение, активни свидетели, преки участници в потресаващи исторически събития, събития, които преобръщат света и така взривяват собствените им екзистенциални граници, че ги отвеждат в отвъдното. Маяковски е глашатай на Октомврийската революция, екстровертен поет с радикален език и радикална емоционалност, един от малцината химнописци на Октомври, който съумява да съчетае в строфите си декларативност и литература. Любовта му към Ленин е стопроцентов садомазохизъм – показното пренебрежение на Вожда, високомерното му и прерастващо в арогантност отношение към поета и творчеството му само подклажда пристрастеността на последния към идола. Любовта (или по-скоро припознатата като любов зависимост) на Маяковски си остава доживотно несподелена и тази несподеленост се превръща в лична драма за поета, който обединява в неуравновесената си и екстравагантна личност официалния революционен патетизъм с една чувствителна и ранима душевност. Есенин, за сметка на това, остава чужд на революцията – той е интровертна личност, поет лиричен и ноктюрен, потърсил убежище от вихъра на гражданските събития в интимната сфера. Когато през 1925 г. след няколко несполучливи (сполука ли казах?) опита Есенин най-после успява да сложи край на живота си, оставя като завещание едно написано с кръв от прерязаните му вени стихотворно послание до неназован поименно приятел. Двата кратички куплета са разтърсващи – обещавайки на адресата среща в предстоящото бъдеще, в последните си строфи поетът уверява, че да умреш на този свят не е нещо необикновено и ново, но не по-различно, не по-ново и оригинално е и да продължиш да живееш. Поради несъмнените си художествени качества, но и поради характера на гражданската конюнктура, стихотворението добива невероятна популярност сред съветските литературни кръгове. Като професионален опонент и интимен враг на Есенин Маяковски се чувства призван да му отговори. Прави го, верен на патетичната си природа, с демонстративен социален оптимизъм в стихотворението “На Сергей Есенин”, което е написано малко след самоубийството на последния и завършва така:

“Да умреш

на този свят

не е трудно.

По е трудно

да твориш живот.”

И Маяковски сътвори живота, който така горещо препоръча: няколко години след това сам си пръсна черепа. (Преди цели 4 десетилетия в поемата си “Отражения”, която в дебрите на живковизма прозвуча еретично, Стефан Цанев писа, че Маяковски “стреля в свойто слепоочие, за да докаже че живее!”. Нищо ново под слънцето значи: докато художествената литература – особено в поетичните си изяви – гради митове, философията ги релативира, а психоанализата ги демитологизира без остатък. Интересно, след като самоубийството е доказателство за живот, доказателството за смърт как ли ще изглежда?)

Изводът? Ако интимният, най-себесъщият и най-дълбоко личен микросвят може да се превърне приживе в твой саркофаг, не по-малко смъртоносен е и къпещият се в студен обществен ентусиазъм макросвят на идеологеми и труизми, на некрофилна възторженост, на неукротими политистерии. (Неслучайно Бердяев стигна до извода, че същественото се случва само на личностно, а не на обществено равнище.) Без да е в състояние да реши нито един от унаследените екзистенциални проблеми, този макросвят неуморно произвежда свои собствени пороци – един от друг по-нерешими и смазващи. По силата на своята структура авторитарните и особено тоталитарните общества търсят изход и от личните драми по административен път. Както практиката показва, подобни усилия са обречени: интимните проблеми нямат обществено решение, институции хора не променят – не и в тяхната същност. В „Жена без значение” четем: „По законодателен път хората не могат да се правят добродетелни”. Че защо са тогава затворите, глобите, полицаите и общественият регламент изобщо? Ами защото върховна цел на обществото, на държавата и репресивния и апарат не е добродетелта – не добродетелни искат да направят всички тези институции гражданите си, а съвместими със себе си, удобни за манипулиране, употребяеми за целите им. Окултната по своята природа сляпа вяра в административния подход се корени в абсолютизиране на партийната идеология, в обожествяването и, в поставянето и над действителността. За да бъде решен един проблем, той трябва първо да бъде открит, разпознат, идентифициран и назован. Лечение без диагноза няма – не само в медицината. Не можеш да се справиш с едно зло, ако нямаш прозорливостта и куража да го видиш като такова и да го назовеш поименно. За деспотичните системи обаче е характерно не аналитичното, а митичното мислене – те инфантилно вярват, че ако си затворят очите за неприятната картина, тя изчезва не само от погледа им, а и от действителността. Обществената хигиена и при нацизма, и при комунизма бе особено алергична към психичните заболявания – за тях дори достоверна статистика не съществуваше. Психопатологията на тези изродени обществени форми закономерно водеше до патологично, до изродено отношение и към собствените им граждани. На душевно болните се гледаше не като на пациенти, а като на обществени врагове – те биваха в най-добрия случай игнорирани, в най-лошия – интернирани в клиники с особено предназначение или дори в концлагери, където биваха не лекувани, а изолирани и наказвани. След като официално самоубийството не биваше да съществува, нацисти и сталинисти запретнаха ръкави неофициално да се справят с него, да го изкоренят чрез насилие. Хитлер (или поне хитлеризмът) довежда до самоубийство редица свои функционери от първата фаланга, между които и маршал Ромел, чиято драма е достойна за кафкиански сюжет. Подобна е участта и на съпругата на Сталин, и на неговия съратник Григорий Орджоникидзе (Серго), и на още много други високопоставени дейци на ВКП(б) (а впоследствие – и на КПСС), заставени от Бащата на народите сами да сложат край на живота си. Изправен пред разгрома на налудничавото си дело, Хитлер се самоубива заедно с Ева Браун, последван, както и в живота, от неговия приемник и еднодневен райхсканцлер Гьобелс. (Преди да посегне на себе си Гьобелс заставя и съпругата си да се самоубие, като преди това тя убива пред очите му шестте им невръстни деца.) Няма що: в психологическата си същност тираните са еднородни – различни са само политическите етикети, с които те се кичат. (Неслучайно още в зората на политическата си кариера като идеолог на нацизма Гьобелс чистосърдечно декларира: “Аз съм германски болшевик.”) В подкрепа на казаното красноречиво говори и фактът, че Зигмунд Фройд бе прогонен приживе от нацистите в изгнание, а посмъртно чрез забрана на книгите му – и от съветската империя. (Бяха времена, в които по съветски образец и българските енциклопедии изобщо не споменаваха психоанализата, а генетиката окачествяваха като “буржоазна лъженаука”.) Неутолимата неприязън и на нацисти, и на комунисти към бащата на психоанализата е закономерна – те наистина има от какво да се боят. Един социалнопсихологически анализ би разобличил психозата на властта като деструктивна по своята природа и несъвместима с личното щастие, демаскирал би лидерите на всеки тоталитарен режим като комплексирани злодеи и грандомани, би разкрил тяхното фиктивно величие и тяхното фактическо нищожество, би обяснил защо от власт над другите изпитва нужда само онзи, който няма власт над себе си. Без психотерапия, която, независимо дали протича на базата на психоанализата, неминуемо минава през себеосъзнаването, няма психично здраве, но не от психично здраве, не от себеосъзнати и еманципирани граждани се нуждае деспотизмът, а от обезличени и обезправени маси, от марионетки, чиито осиротели, недохранени и фанатизирани душици плачат за господар. (Да одухотвори масите един режим не би могъл никога, но да ги фанатизира може винаги.) Психоанализата е най-естественото противодействие на инструментализирането на народите, от което така насъщно се нуждаят диктаторите, за да упражняват диктата си, за да превърнат цели страни в шекспирова сцена, на която слепи водят бесни. Доколкото психоанализа значи себепостигане, откриване, изравяне на автентичната същност на човека изпод планините наслоявани у него заблуди и препратки, този колкото болезнен, толкова и плодотворен процес бихме могли да окачествим като реабилитиране на личността, превръщането и от средство в цел, във висш смисъл. (За боготърсача Юнг това е смисъл Божий, за атеиста Фройд – осмисляне само на земното ни битие, но в случая тези различия са без значение.)

Вярвам, безусловно вярвам на Епикур – макар той да не вярва във възлюбения ми Бог: “Съвсем нищожен е онзи, който има много основателни причини да си отиде от живота.” Но накъде тогава да тръгне, какво да направи, как да се примири с нищожеството си човек, който не намира смисъл в живота? Ами да го потърси, да го търси отново и отново – колкото и елементарно, колкото и назидателно, колкото и опростенчески, колкото и даскалски да звучи подобен съвет. Но да го търси не извън реалността, а в реалността – там, където търсенето живеене значи. Да оставим, да предоставим другото, отвъдното търсене на отвъдната реалност – в реалността земна нека ни предвождат земни цели. И ако на път към тези цели човек по фаустовски не открие смисъла в мътните философски концепции, нека го потърси в бита. Ако и там не го открие, нека го подири нейде между бита и духа – в пола, да речем. Онзи, който в тон с духа на времената свежда половия акт само до една самотна и пуста физиологична наслада, не знае колко много губи. Сам по себе си половият акт не е нито одухотворен, нито бездуховен. От съответния индивид зависи какво съдържание ще вложи в него. И изобщо в конкретната си реализация полът придобива облика, носи спецификата, характера и манталитета на реализатора. Потенциално еротичното изживяване е заредено с наситен, с безсмъртен живот – живот първичен, осезаем, недвусмислен. При което само у примитивния индивид първичността изключва духовността – у порасналата психологически личност първичност и духовност се импулсират взаимно. Сливането на двата компонента концентрира, нагнетява, умножава живота. Ето как, тръгнем ли веднъж от първичността, от виталността на инстинкта, можем да проникнем и в духовните сфери, и до най-високите серии можем да стигнем с подобен динамичен старт. Казвам го с убеждението, че връзката между физичното и метафизичното е нещо като полупроводник – само малко усилие от наша страна е достатъчно, за да бъде възстановена изцяло неговата проводимост и да потекат по него в кръговрата на цялата система онези импулси, които ще ни отведат на едно ново, недостъпно за демона на смъртта ментално равнище. (Неслучайно цяла плеяда водещи съвременни психоаналитици, като Морган Скот Пек, Джон Бейнс, Ейбрахам Маслоу и много други, гледат на оргазма не по примера на неофройдистите като на връщане към първичното, а като на духовно и дори като на мистично изживяване, чрез което сексуалните партньори съвсем реално напускат ментално тази действителност, за да се приобщят за миг към Бога.)

Търсенето и откриването на смисъл е кауза, която е най-убедителното и най-оперативното противодействие на смъртта. Този процес обаче може да бъде само наше собствено дело: външни фактори и ситуации могат в най-добрия случай само да ни подскажат смисъла, но не и да ни го внушат, не и да го обособят и следват вместо нас. Това можем да направим само ние самите – няма лично щастие на цената на спестените лични усилия. Като любовта, и щастието е не съдба, предзнаменование или късмет, а конкретна, оперативна, делова работа за неговото изграждане и доизграждане – цял един живот. Водещо начало при това е, разбира се, смисълът, но смисълът е не статично, а динамично понятие – подобно на характера той се изгражда, обогатява, дооформя ежедневно. Няма живот, който да е едновременно и осмислен, и анемичен – анемичен е само лишеният от смисъл, обезсмисленият живот. Неслучайно една от най-атрактивните психотерапевтични школи на нашето време е тази на Виктор Франкл. Като родоначалник на логотерапията Франкл отъждествява психично здраве и смисъл. Колкото по-реален, колкото по-доловим, колкото по-достоен за следване е този смисъл в една индивидуална съдба, толкова и психичното здраве е по-налично. По своята природа тази теза е опозиция на бащата на психоанализата, но тъкмо смисълът, който още в първа младост д-р Франкл открива и неотклонно следва – да продължи и завърши медицинските си научни разработки, на които е посветил целия си живот – го спасява от изтребителните нацистки концлагери, в които загива кажи-речи целият му род. Именно зад телените мрежи, където всеки ден съжителства със смъртта, младият психиатър Виктор Франкл прави едно удивително наблюдение, едно смайващо откритие, което променя изцяло и житейския, и научния му път: загиват само лумпените, хората, които в лагерния ад са загубили посока, цел и смисъл, всички, които са позволили жестокият затворнически режим да ги пречупи и дезориентира нравствено, да обезсмисли битието им, загиват. А онези, които са съхранили сред пепелищата някаква кауза, оцеляват. Най-недвусмислено, най-радикално оцеляват обаче онези броени концлагеристи, които тъкмо в това зловещо царство на смъртта и инквизицията са открили свой собствен, свой личен смисъл. Цялата научна концепция на Франкл е реалистична, цялата му школа се базира на опита му в нацистките концлагери, от които не ненавистта към есесовските палачи – следваният собствен смисъл го спасява. Вече на свобода, концепцията на Франкл получава неочаквана подкрепа от бастиона на сталинизма. Оказва се, че цяла плеяда блестящи руски автори като Александър Галич, Владимир Максимов, Андрей Амалрик, Александър Солженицин, Юрий Даниел, Йосиф Бродски, Андрей Синявски, Юз Алешовски и много, много други оцеляват в смъртоносните лагерни етапи и лесоповали, също следвайки собствения си смисъл – в случая литературното творчество. И в лагерните бараки всички те са продължили (при това под смъртна угроза) да пишат, оцелявайки, себесъхранявайки се – както физически, така и духовно. Техният подвиг спасява не само собствения им живот, а и живота изобщо – и нашия, и общия, и всичкия живот. Подвигът на хора като Франкл и Солженицин, преминали стъпка по стъпка през ада, умирали хилядократно и, умирайки, оцелели, през смъртта преминали и опазили, съхранили, отвоювали живота от самата смърт, е ненадминат, той се родее с подвига на Богочовека на път към кръста, днешните телевизионни сървайвъри не са и бледо подобие на техния безподобен героизъм. Като проследявам биографичния път на тези доблестни люде (почти всички те са писали мемоари – не толкова за да поучат нас, читателите, колкото за да преработят изстраданото) не мога, макар и мимоходом, да не докосна феноменалния начин, по който Алебер Камю интерпретира мита за Сизиф в едно от най-блестящите си есета. Още повече, че сама по себе си тази интерпретация е свързана колкото директно, толкова и индиректно с нашата тема.

Митът за Сизиф е литературно един от най-експлоатираните митове – само митът за Едип дели с него мегдан в това отношение. Още античната поезия и античната драматургия гъмжат от превъплъщения на Сизиф. Техните интерпретации и интерпретациите в последвалите епохи имат нещо общо: във всички тях Сизиф е не само олицетворение, а и въплъщение на безсмислието и безцелието, на безполезния, на безплодния, на непотребния труд, на труда, който не носи нито удовлетворение на трудещия се, нито блага на съчовеците му. А труд, който не носи поне материални блага, е несъмнено контрапродуктивен – той не съгражда, а погубва трудещия се. (В спомените си от заточението Достоевски разказва как каторжниците в Сибир са били заставяни от надзирателите да вършат не особено тежка, но напълно безполезна, безцелна, лишена от всякакъв смисъл работа. Оказва се, че психологически това е най-жестокото възможно наказание, което довежда затворниците до пълна, граничеща с умопомрачение резигнация.) Каузата на Сизиф е лишена от цел и смисъл, а това я прави псевдокауза, пародия на кауза, истинска карикатура. Да легитимираш чрез собствената си биография една карикатура, да крачиш цял един живот след най-отявленото безсмислие, значи сам да се обезсмислиш. Ето защо Сизиф е завършеното, абсолютното, тоталното нищо, пълната ентропия. Дори само поради естеството на първообраза друга интерпретация като че ли едва ли би била възможна – полаганият от Сизиф труд е не творчески и градивен, а труд каторжен, спуснато свише и изтърпявано снише проклятие. Като всеки принудителен труд, и трудът на Сизиф е деструктивен: материални блага и морални добродетели се създават не в тартара, а извън него. (В случая психологически е без значение дали, погледнато обективно, изтърпяваното наказани е справедливо или не – важно е как потърпевшият го изживява.) Всичко е толкова ясно и недвусмислено, че място за друга интерпретация като че ли не остава, всяко по-различно тълкуване би било изопачаване на първоизточника. И изведнъж там, където цели поколения са виждали хилядолетия наред само безсъдържателност, острият ум на Камю парадоксално открива съдържание, в тоталното безсмислие висш смисъл открива. При това в момент, в който повсеместната смърт е пълновластен господар на живота, в разгара на най-опустошителната, на най-човекоубийствената война, когато е писано есето. (Ако считах това обстоятелство за случайно, нямаше да го спомена.) Казано най-общо, според интерпретацията на Камю тартарът е и нашето колективно кошмарно земно местожителство като човешки род, и кошмарното земно местожителство на всеки от нас. Съдбовният камък е животът, а всеки от нас е един редови, един анонимен Сизиф, всеки от нас живее отредения му свише живот, въпреки отсъствието на какъвто и да е видим смисъл и присъствието на една огромна, на една необятна, на една умопомрачаваща в очевидността си абсурдност. Но ние продължаваме, неуморно продължаваме и продължаваме ние живота въпреки губителните усилия, въпреки перманентната болка, която неотлъчно придружава живеенето. Ние – всеки от нас поотделно и всички заедно – живеем така, както Сизиф тласка ден след ден със сетни сили камъка към един връх, който завинаги ще си остане недостижим. Въпреки неговата флагрантна недостижимост обаче, Сизиф следва пътя си напук на зловещата съдба – поддавайки се на абсурда, той го превъзмогва. И то така, както Богочовека надмогва смъртта: смертю смерть поправ.

На пръв поглед тезата на Камю противоречи на логотерапията на Франкл, на втори поглед обаче не е вече така – двете концепции не само не си противоречат формалнологически, а и се съчетават хармонично, допълват се взаимно. Защото Сизиф търкаля камъка не вън от смисъла, макар и с безумието, с което ние живеем живота си. Това унаследено от Сизиф безумие идва да ни подскаже, че животът е достоен за живеене сам по себе си, че животът автономно, независимо от обстоятелствата и вън от тях се себеосмисля и себевъзпроизвежда, а това е достатъчно основание да бъде той живян по най-радикалния възможен начин: живян не поради, а въпреки. Точно така го живее Сизиф, давайки ни най-оптимистичния нагледен урок по живеене. Камю е разпознал урока безпогрешно – тъкмо затова в края на разказа си стига той до извода, че би трябвало да си представим страдалеца, каторжника, мъченика Сизиф като щастлив човек. А да тръгна след всичко казано да разяснявам, да преразказвам и доказвам колко реална, колко достоверна, колко органична е връзката между интерпретацията на Камю и нашата тема, значи да подценявам интелигентността на читателя.

Философският поглед на Камю е само една възможна, но не и единствена антитеза на самоубийството. Лично за мен този поглед е надежда и път. Но има, разбира се, и механични способи, психотехники, дребни хитринки, с които можем донякъде успешно да се противопоставим на заплахата. (Предпоставката е обаче да погледнем на самоубийството като на напаст, а не като на избавление.) Но тези прийоми не са моя сила – на това море аз не съм капитан, аниматичната психотерапия знае повече в тази сфера. Лично аз не бих потеглил след нейните съвети – не от интелигентско високомерие, а защото според мен откритата конфронтация, двубоят със злото е по-чист и по-радикален изход, отколкото шикалкавенето с него. И защото аниматичната психотерапия търси физическо оцеляване на всяка цена, включително и на цената на смисъла, докато аз целя духовно оцеляване, което вън от смисъла е абсурдно.

Затънал в темата като в тресавище, преди десетина години в “Опит за екстаз” коментирах технологията на самоубийството. На път (доброволно избран от него) към небитието един от героите на романа разсъждаваше: “За да се хвърли човек в реката, е необходим мост. Това може да бъде и мостът между двама души.” И днес отчитам тази възможност. Но само като частен случай, като изключение, което не опровергава, а легитимира правилото. Правило, което гласи: най-оперативното противодействие на смъртта е оползотворяването на живота, т. е. споделяне на всички равнища, активиране и непрекъснато обновяване, непрекъснато витализиране на междучовешките отношения, съдържателни и разностранни социални, професионални и преди всичко личностни, интимни контакти. Последните са най-достоверната атестация на живота, най-безпогрешната рецепта за оцеляване. В своите разтърсващи „Срещи със самоубийството” Емил Чоран констатира, че да свърши със себе си може само човек, който се е почувствал вън от ситуацията – и то не толкова от социалната, колкото от интимната ситуация. Не величествените ориентири – топлообменът между хората, поделената по библейски риза с ближния само може да те задържи устойчиво на територията на живота. Самотата, отчуждението от света закономерно пораждат желанието да доведеш алиенацията докрай, след като си го напуснал емоционално и духовно, да напуснеш този свят и физически. Ето защо не вярвайте на Сартр, че адът – това е другият. Тази теза звучи ефектно, но тя не е нищо повече от бездушно ехо на неговия атеистичен светоглед. Психологически тази теза е невярна, деструктивна и некрофилна, враждебна, противопоставена на живота. Тази теза е не живот, а антиживот, рецепта не за оцеляване, а за умиране. Човекът – учи (по примера на Аристотел) Русо – е обществено животно, което ще рече, че човекът е човек дотолкова, доколкото е и съчовек. Другият не е ада – другият е избавлението. Адът – за сметка на това – е отсъствието на другия, аутизма, несподелеността, самотата. Вярно е, че общуването е източник на много болка и тревожност, но то е източник (при това единствен) и на щастие. Така че съветът на Пеньо Пенев „нека никога срещи да няма,/ за да няма след тях и разлъка” не струва – това е съвет на самоубиец. Несъмнените литературни качества на цитираните строфи от предсмъртния цикъл на поета „Пътеки” не бива да ни подвеждат – не всичко, което ни очарова художествено, е вярно психологически. Не бива да забравяме, че Пеньо Пенев е автор не само на драматични стихове и на ексцентрични изпълнения по столичните кръчми, а и на няколко опита, последният от които се оказва фатален, сам да сложи край на живота си. Познати са ми многото афоризми и сюжети, с които автори като Шопенхауер, Ницше, Сартр и много, много други препоръчват самотата, издигат в култ себедостатъчността на индивида. И аз съм го правил под тяхно давление в ранните си творби, и аз цяла една младост наивно съм вярвал, че колкото по-одухотворен е човек, колкото по-богат е той вътрешно, толкова по-малка нужда изпитва от външни контакти, че да споделя с другите има нужда само онзи, който е вътрешно кух, който няма какво на себе си да каже. Преди да осъзная колко противопоказни, колко неверни психологически са тези препоръки – дори когато са верни те литературно и философски, дори когато зад тях стоят древни и нови автори и авторитети с респектиращ интелектуален престиж. Онези, които тръгват след подобни декадентски концепции, не бива да забравят, че двигател на суицидния порив е неподобаващото разпределение на емоциите, нарушеното равновесие между натрупване и агресия в рамките на засегнатата личност. Първопричина за тази пагубна аномалия е несподелеността, отсъствието на съчовека, чрез който изживяването да се превърне в съизживяване, себеосмислянето – в смисъл. Когато акумулираните с времето конфликти не са преработени оптимално, когато спасителната агресия не намира своите естествени адресати, когато пътят и навън е запушен, тя се пренасочва, преобразява се в автоагресия, превръщайки се от избавление в гибел. Друг изход няма, друго решение е физически невъзможно – агресията е шило, което в торба не седи, тя трябва нанякъде да потегли и някъде да избие, натрупванията и препратките трябва да се реализират, да се овеществят някакси. И понеже естественият път, пътят навън, е барикадиран, остава само пътят навътре, към себе си, към собствената личност, срещу собствения живот. Само споделянето е в състояние да прекъсне тази смъртоносна щафета. Споделена ли е, агресията не може да градира (или по-точно да деградира) в автоагресия – тя просто изтича навън, разтваря се, изчезва безследно във всемира. Това животоспасяващо себеразтоварване не става по чудотворен път – то става само в психологическо съжителство с ближния, само ако човекът съумее да се превърне в съчовек. Така че не Сартр – Христос, който дели риза с ближния, е правият. Пътят към другия е по същество път към самия себе си, да браниш живота срещу смъртта значи не да премахнеш с дидактически средства, не да прогонваш с административни или дори с морални способи себеразрушителните емоции, не да оперираш съзнанието си от тяхната гибелна власт (всичко това звучи утопично), а да ги преодолееш, да живееш с тях, доминирайки над тях, а не доминиран от тях. А да ги преодолееш значи преди всичко да ги преработиш подобаващо, сиреч да ги опознаваш ден след ден, ден след ден да ги разбираш, осъзнаваш и преди всичко изживяваш като неделима част от себе си, като проява на собствената си идентичност. След като е собствена, тази идентичност не може да бъде отхвърлена, не бива да бъде игнорирана дори – човек трябва не да бяга от нея, а да върви към нея, да коригира, да оптимизира съжителството си с нея. Погледнато психологически, човек е всичко: и жаждата за живот, която го владее; и самоубийственият импулс, който също го владее. Естественото състояние е състоянието, при което пристрастеността към живота доминира – тъкмо затова самоубийците са статистическо изключение. На базата на статистически резултати обаче няма да стигнем далеч – психоанализа на статистика не вярва. При това – съвсем основателно. Статистиката е обществен фактор, а в разгадаването на проблема център е конкретната личност, биографичният човек, чиято неповторима специфика, чиято уникална индивидуалност често показва среден пръст на всички статистически доводи. За статистиката и социологията, за политиката и обществознанието сигурно е важно конкретният човек да бъде вкаран в съответните социалнополитически, национални, професионални и прочие рамки и категории и да бъде интерпретиран като съставна част от тях – за психологията и особено за психотерапията този път е контрапродуктивен. С какво помага на един поел по собствено решение към смъртта човек статистическият факт, че милионите негови сънародници предпочитат живота, как ще го възпрат статистическите данни от гибелта? Цифрите са непричастни към душата, несъотносими към нейните болки и тревоги. Душа се лекува с душевност – не със статистика. Работата е там, че както няма абстрактен морал, така няма и абстрактна психологическа картина – психологическата картина е винаги конкретна, индивидуална, личностна. Съществува, разбира се (и в това Ортега и Гасет е безусловно прав) и психология на масите, но и тук става дума за конкретика – колкото и да изглежда иначе. Както писах по друг повод в един от романите си, човек трябва да овладее трудното изкуство да разбира със сърцето си и да чувства с разума си. Овладеем ли го веднъж, ще съумеем както да се противопоставим на опасността от емоционален екстремизъм, така и да се предпазим от абсолютизирането на рационилизма – абсолютизиране, което е също самоубийство, макар и самоубийство духовно. Чувствата са безспорно наше богатство, но животът на съвременния, на цивилизования, на порасналия социално и психологически човек е преди всичко смисъл. По пътя към смисъла чувствата са само наш спътник – не и предводител. Спътник, желан и потребен, но само под върховенството на разума – в противен случай най-същественият и витален път – пътят навътре, към осмисляне на битието – се превръща в безпътица. Целта е отвеки веков една: да постигнем онова хармонизиране на собствената си личност, което е най-сигурната преграда срещу смъртта – и преди всичко срещу доброволната смърт. Така че тази цел е заветна – тя няма конструктивна алтернатива. Бог и природа не са ни предоставили друга възможност, резервен вариант няма – така, както няма и резервен живот.

Рано или късно един така неспокойно и дълго чакан и все пак внезапен ден свети Петър обезателно ще ни намери по егенето: смъртта няма да ни избяга, тя е непоколебим вестоносец на път към нашия адрес, тя не се нуждае от нашето обгрижване, за да ни открие и приюти – сигурна като утрото, което отново ме изненада, уплетен като в кукувича прежда в тези непроходими ребуси, е смъртта. Защо тогава да не се погрижим своевременно за живота? Не, не съм открил вълшебното цвете, нямам панацея под ръка, не бия камбаната на спасението. Просто съзнавам, че всичко е толкова непоправимо, така обречено и пропаднало, така неспасяемо, така безвъзвратно съсипано е всичко, че няма смисъл да се предаваме. Ще се наложи значи да открием, да извлечем като Камю от видимото безсмислие на камъка някакъв невидим смисъл – Бог или природа – който да противопоставим на обсадилата ни празнота и който да ни задържи на повърхността на тази мръсна като кръчмарска покривка земя. Предлагам да го направим не вън от обстоятелствата (това би било болнаво), а в рамките на обстоятелствата, но в опозиция спрямо тях. Обстоятелствата са благоприятни само по изключение – по правило те са разрушителни. Всички обективни обстоятелства обаче приемат характера и качествата, които интерпретацията на субекта им внушава. 

(следва)